Шаман. Самата дума звучи загадъчно, дори леко страшничко. В представите ни първо изниква мистериозната фигура на полусмахнат мистик от друго време и друго място, фигура на лечител или предсказател, билкар или разказвач на митове, мъдрец или епилептик с помътен от халюциногени мозък. Шаманът е всичко това, но тези роли не изчерпват същността му...
Имало е време, когато хората са живеели в непрекъснат страх от природните стихии. Те се прекланяли пред по-силните от тях животни – боговете-тотеми на първовитната вяра. Езикът и оръдията, „инструментите” на разумния стремеж към оцеляване, са били в нaчалния етап от еволюцията си. Въпреки незрелостта си, съзнанието на прачовеците навярно е пораждало безброй въпроси. Въпроси за света и мястото в него на страхливото мислещо животинче, въпроси за произхода и целта на съществуването, въпроси за достъпните и недостъпните за управление космични сили. Днес праправнуците им не изпитват нужда да си задават тези въпроси – родителстващите институции услужливо поднасят отговорите в лесносмилаем, полуфабрикатен формат. Но в онези времена от задоволителните отговори са зависели психическото и физическото оцеляване на младия вид. Племето изпитало нужда от водач на душите - и се появил шаманът.
Шаманизмът е най-древният опит на човека да се свърже пряко с „отвъдните” космични сили. Незнайно как – дали надарени със свръхспособности по рождение, дали облагодетелствани от случайни прозрения, дали чрез експериментирането с отровни гъби и треви, но някои членове на племето се отличавали от другите. Те можели да говорят с животните, общували с душите на мъртвите, сприятелявали се с духовете на болестите. Научили се да използват глада, недоспиването, сексуалния и емоционалния аскезис или ритмичния танц, за да влизат в особени състояния на екстаз. „Оттам” лекували своите съплеменници, връщали изгубените им души, вклинявали магически предмети в телата на враговете си. „Там” те се срещали с предците и тотема покровител на племето, за да се учат от силата и мъдростта им и за да се съветват в трудни времена.
Шаманът, наравно с вожда, бил обект на особено социално уважение и страхопочитание. Защо? Освен с отвъдните дела, шаманите се занимавали с нещо, което днес можем да наречем „психична хигиена на общността”. Те били пазители на мита за сътворението – ДНК-то на племенното съзнание. Без никакво знание откъде идват и накъде отиват, кое е табу и кое – задължение, прачовеците никога не биха могли да направят крачката от примитивното към рационалното и организирано същество.
Шаманизмът като древна професия на посредничество между хората и отвъдните сили чрез състояния на транс е оцелял и до днес. Той не е бил обвързан веднъж завинаги с определен дух, тотем или бог, с определен „твърд” ритуал – бил е достатъчно гъвкав, за да се пригоди към следващите форми на духовен живот. Общото между жреците на Египет, вуду-магъосниците от Хаити, тибетския ламаизъм и кварталната ясновидка е, че всички те са разклонения на старото дърво на шаманизма.
По света са останали няколко места, където шаманските практики съществуват в почти оригинална форма. Като по правило тези забравени от бога кътчета или са с лош климат, или са труднопроходими, или и двете – пустинята Гоби в Монголия, джунглите покрай големите реки на Южна Америка, митичната Сибирска тайга. Там все още живеят хора с мислене, свързано повече със здравето и природата, отколкото с парите, славата и властта. Именно затова духовният „ъндърграунд” не е умрял по тези места. Тъкмо обратното, местните шамани имат статут, отговарящ по западния стандарт на нещо средно между лекар, учител и психотерапевт... който при това може и да омагъосва.
Елементи от света на живия шаманизъм в три конкретни въпроса и отговора:
Как се става шаман? Има три начина – да носиш „шаманския ген” по наследство; да бъдеш избран от свръхестествените сили; да търсиш сам магичните способности. Първите два способа се считат за по-надеждни, предназначени за по-силните шамани. Опитът е показал, че личното желание не е достатъчно, за да бъде някой добър водач на душите. Най-вече заради шаманската криза, описвана в антропологичата литература като мъчително душевно преживяване, с което никой кандидат-магъосник не може да се размине. Трябва наистина да си призван, за да останеш психически здрав след подобна дълбока душевна метаморфоза.
Младеж от Южноамериканското племе яномама от малък расте мълчалив, замислен, меланхоличен. Склонността му да страни от другите, странното му държание и привидно лабилната му нервна система на друго място биха били изтълкувани като несъмнена психична обремененост с висок риск към душевни заболявания. В западното общество този младеж би свършил в клиника или най-малкото би бил окачествен като ексцентричен и несправящ се аутсайдер. Но поради факта, че баща му и дядо му са силни шапори (местната дума за шаман), другите от племето просто го оставят необезпокояван да си броди из джунглата и да си мечтае. Те знаят, че когато юношата достигне полова зрялост, старият шаман ще построи специална колиба близо до селото, ще стрие от определен вид лиани халкциногенния прах епена, ще приготви всичко за дългия ритуал на посвещението. След това ще изолира сина си от останалите (най-вече от жените), ще го храни само с вода и мед, ще пее своите шамански песни пред входа на колибата. Младежът ще смърка денонощно епена, за да стигне до света на хекурите – горски сили, асоциирани с животни съюзници. Изтощен и опиянен след много дни на видения, той ще излезе от колибата и ще заяви, че хекурата на колибрите е пробила гърдите му и е влязла в него. Ще изостави близките си и човешката си същност, за да се отдаде на учение в джунглата под ръководството на хекурите и баща си.
Страшна съдба сполетява малко сибирско момиченце. Изгубило се в зимната виелица, отчаяно и ужасено, то попада в гръмотевична буря. Намират го на сутринта, ударено от гръм и полумъртво. Когато най-накрая се връща от ничията земя между смъртта и живота, то започва да разказва странни истории. Собствената й сестра близначка, починала в невръстна възраст, й се явила и я водила на чудни места. Там грозните, приличащи на късове месо духове на болестите посветили ударената от гръм в тайните на лечителството. Мъртвата близначка й обяснила, че чрез смъртта си й е подарила собствената си сила и с това е предопределила шаманската й съдба. Уверила я, че ще научи вълнуващи и тайнствени неща, недостъпни за обикновените хора, но я заплашила със смърт, ако откажела да учи. Избраницата в началото се съпротивлявала, но не можела да се отърве от плашещите видения и от знанието, което идвало при нея по неведоми пътища. Другите от селото започнали да водят болните си деца при нея, викали я при раждане, а в замяна й носели храна и дрехи. Постепенно я приели като шаманка-покровителка на женските тайнства – обект на особена почит в местното общество.
Измъчен от болести и лош късмет, северномерикански индианец от Британска Колумбия решава да се откаже от стария си живот и сам да търси шаманско просветление. Той построява колиба за изпотяване, където прекарва нощите си сред изпаренията на запалени мокри клони. Години наред индианецът танцува и пее, молейки за видение, което да оповести навлизането му в света на шаманите. Една нощ изпада в транс, който продължава с дни. През това време сънува входа на една пещера в пустинята. Вътре голи мъже хванали тялото му с огромни щипки, откъснали главата му, разчленили тялото му и го хвърлили във врящ казан „за три години”. После му изковали нова глава, сглобили скелета му от кости, извадени от някаква река. Пречистили и подменили вътрешните му органи. Дали му нови очи, с които да „вижда” по време на лечителски сеанс. Пробили ушите му, за да разбира езика на растенията. Когато се събудил, той установил, че умее да изпада в пророчески транс по свое желание и да танцува, без да се изморява.*
Независимо дали си наследник, избраник или самоук, шаманската криза е неизбежна. Болезнените видения и усещания изпитват годността на кандидат-шамана. След като преминат през „смяна на кожата”, шаманите осъзнават, че старият им живот безвъзвратно е отминал. Освен с придобитите сили те са белязани и с крайна самота, тъй като вече дори самите те не се считат за обикновени хора. Тази донякъде трагична духовна трансформация е особено тежка за шаманите по неволя. Има поверие, че неподчинилите се на съдбата си или умират от болести и слабост, или полудяват.
Какви са атрибутите на шаманите? Шаманизмът е толкова разнолик в проявленията си, че трудно може да му се даде обобщено описание. В днешно време той е най-разпространен и „институционализиран” в Централна и Северна Азия. Там хората все още ходят при шамана като при доктор, страхуват се от гнева му и го уважават като по-висш техен събрат. Затова в Сибир и Монголия това е нещо като професия с почти регламентирани ритуали, носии и магъоснически предмети. Навярно заради това много от местните лечители реално не притежават сензитивността и способностите на предците си. На болните им стига дори само ритуалът, за да повярват и да се излекуват чрез самовнушение.
При северните шамани често се среща ритуалната носия, съчетана понякога с маска, калпак или почерняне на лицето. Странният външен вид всъщност има дълбоко символично значение, подпомага навлизането в транс, служи като вместилище за натрупаната мистична енергия. Когато облича на голо носията, слага маската на духовете и пие свинска кръв, шаманът се подготвя психически за предстоящото му потапяне в света на мистериите. Нерядко шаманската дреха е покрита с пера, за да наподоби сова или орел – най-честите магически животни, отъждествявани с екстатичния полет. Друг път е покрита с метални орнаменти, тежащи понякога до 20 килограма и издаващи ритмично звънене по време на танците. Тези орнаменти символизират човешки органи, скелета на птица или човек, дълги змии или духовете на болестите. Всички тези чудати елементи сами по себе си са безсмислени. Но когато шаманът е вдъхнал от силата си в тях след дългите и изтощителни сеанси, те се срастват с неговата магична същност до такава степен, че той отказва да извършва ритуал без тях, пази ги ревниво от чужди ръце и ги завещава на учениците си след смъртта си.
Други шамански атрибути са барабаните, кратунките и огледалата. Барабанът е издълбан от жертвена бреза, открита от шамана в пророчески транс. С всеки звук той връща притежателя си до дървото източник на сила. Отдавна е призната ефикасността на равномерния, постепенно забързващ се ритъм за провокиране на транс. Медното огледало служи за гледане в „другата реалност” и за разпознаване на потребностите на потърсилите магъосническа помощ. В кесийка или кратунка живеят опитомените в практиката духове съюзници – колкото повече, толкова по-силен е шаманът.
Какво правят шаманите? Няма еднозначен отговор – всеки магъосник, знахар или гадател от незападните култури е наследник на специфична традиция, специфичен модел на обяснение на необяснимото. Като се прибави и склонността на силите да се проявяват абсолютно индивидуално, сякаш пречупени през уникалния характер на отделната личност, то дейността на шамана включва както диагностицирането по урина, така и финалния мистичен полет до извора на космоса. Има и шамани. които посвещават целия си живот на учене, експериментиране и наставничество, като рядко използват способностите си извън тесен кръг посветени. Но ако се вземат предвид само ролите на шамана, свързани с посредничеството между общността и свръхсилите, дейността му може да се сведе до лекуване, предсказване и даване на обяснения.
В древните общества всички болести се разглеждали като състояние на неравновесие между човека и света. На езика на шаманите – душата или части от нея напускат болния. Лечебният сеанс е успешен само тогава, когато шаманът влезе в състояние на транс, като при това увлече и пациента си в „другата реалност”. Този специфичен пласт на преживяванията съвременната психотерапия би класифицирала като свръхдълбока хипноза или алтернативно състояние на съзнанието. Така или иначе, това е състоянието, в което духовно, психично и телесно са едно и също нещо, думите имат силата да лекуват, а образите - да предизвикват органични промени. Чрез заклинания, масажи и внушения шаманът убеждава болния да се изправи лице в лице с корена на проблема. Привидно телесната болест може да се окаже породена от духовна криза, а психичното неразположение – от лоши мисли. Шаманите са убедени, че душата може да бъде увредена и отвън. Поради свързаността на явленията в природата те вярват, че злонамерени ритуали, направени от могъщ магъосник, могат да разболяват, дори да умъртвяват. Оттук натам съвременните паралели свършват – шаманът се превръща в птица, която помага на изгубената душа да се върне; извиква своите духове помощници, които влизат в тялото на болния и вдъхват енергия на увредените органи; използва ясновидство, за да „види” и обясни символно същността на проблема. Шаманизмът предлага холистичен тип лечение – той не работи с типичната парадигма, която отцепва тялото от психиката. Лекувайки злотворните образи от подсъзнанието, той същевременно лекува и тялото. Лекува и изкривения, болен, объркан дух. Предсказанията също се извършват в състояние на „професионален” транс. Шаманът избира своя най-пряк път до силата - интензивна концентрация, халкюциногени, барабанен ритъм или научени от духовете песни. Когато екстатичното преживяване достигне върховата си точка, предсказващият се среща с прашаманите, с мъртвите или с животното-покровител на племето. След сеанса споделя преживяното, прави изводи, тълкува получените съвети. Има и масови ритуални „запитвания на духа” по вълнуващи общността въпроси. Например при митоте – церемониално поглъщане на пейотени пъпки в Централна и Южна Америка – шаманът води неколкодневна „аудиенция” на индианците при духа на кактуса. През това време всеки задава своите въпроси – било лични, било универсални. Ако „хареса” човека, пейотеният дух ще отговори в разгърната приказна форма и на най-съкровените му въпроси. Практика, въодушевила LSD-пътешествията на редица ексцентрични учени в епохата на психеделичната революция.
Много свързана с предходната функция е даването на обяснения. Днес имаме телевизия, книги и интернет – но едно време хората са имали нужда от помощник в търсенето на културна и лична идентичност. Да си никой, да си изгонен от племето, да не вярваш в ценностите на другите, било равносилно на загуба на човешкия облик. А загубата на идентичността водела до психична инертност и до чувството, че човек не заслужава да живее. Често изгонените от племето наистина залинявали и умирали. Шаманите осъзнавали тази психологична нужда от разясняване на смислите, от приобщаване на членовете на племето към някакъв общ мироглед. Във вечерите около огъня, по празници или след битки те включвали новите събития в космогоничния план на предците. Един от най-разпространените митове за сътворението, развит в сходни варианти при редица първобитни култури, носи идеята за Световното дърво. То пониква от Майката земя и се разпростира чак до Великото небе. Соковете му текат към клоновете на различните животински царства, от тях израстват филизите на отделните кланове и семейства, а всеки индивид е малка жива пъпчица от космичното растение. Когато е вярвал в този мит, първобитният човек се е чувствал „на мястото” си, вкоренен в земята и свързан с останалите форми на живот – днес всеки е свободен да избира в какво да вярва, но от друга страна, е заплашен от екзистенциалните кризи на размитата индивидуалност.
В контекста на технологичната революция първобитното и далечно мислене на шаманите буди насмешка. Не трябва обаче странностите му да се тълкуват като анимизъм, суеверие и незнание. Предците ни просто не са имали други категории, чрез които да осмислят опита си от непознатото. А шаманизмът е бил много по-пряк и дълбок, отколкото по-късно развилите се религии и култове.
Гадателката Зоя коментира пред писателката Гала Наумова опитите на амбициозна американска изследователка да вмести шаманизма в своите концепти: „Тя иска рационално да обясни магията, тайната, спиритуалното явление. Те обаче не могат да се материализират. Ако всичко се обясни и дефинира научно, ако би могло да влезе в определени чекмеджета, шаманите биха престанали да съществуват.”
Автор: Андрей Коцев
/за сп. Инсайт/
http://www.insightbg.com
--------------------------------------------------------------------------------
* Описанието е по научният труд на Мирча Елиаде, посветен на шаманизма
Шаман
Лесно ли ви нараняват?
Колко често се появяват сълзи на очите ви? И защо? Колко често мислите как зле са се отнесли с вас близките ви? И какъв беше смисълът да го правят?
Често се чувстваме наранени от деянията на близките и макар да осъзнаваме, че те ни обичат, понякога толкова силно се засягаме от някоя неуместна реплика, че може да променим отношението си към съответния човек радикално. Повод за сълзи в очите при някои хора може да е острата забележка на приятелка, че прекаляваме с разговорите на определена тема или коментар на някой познат, че сме занемарили външния си вид. ''Как може да ми говорят така? Те дори не знаят какво преживявам...“ И се чувствате тъжни, понякога дори смазани...
На някои хора изглежда им е вродено да са по-чувствителни от други и се нараняват по-лесно. Това може да се дължи на много причини – психическо натоварване в детска възраст, прекалено идеалистичен поглед към живота, преживяна емоционална травма, просто характер. Каквато и да е причината, ако не е психически проблем, трябва да се научите да контролирате прекалената си ранимост, за да не подчините целия си живот на нея и да я задълбочите в сериозен проблем.
Не може да нямате приятелка в обкръжението си, която е вечна „свежарка“ и „не й пука“ какво са й казали. Мислите си, че тя е по-весела от вас и живее по-добре. Да, това е така, но не защото всички хора са много любезни и мили с нея, а защото просто не си слага всяка реплика, която получи, на сърцето.
Трябва да се научите да откроявате грубото порицаване от приятелската забележка, казана ви за добро. Ако са ви казали, че прекалявате с говоренето само за себе си, не се затваряйте веднага в черупката си, мислейки колко груба е тази реплика, а помислете няма ли резон в думите. Може в последните седмици да сте позабравили малко чувствата на близките си, вгледани само в собствените си проблеми. 
За да не се наранявате лесно от репликите на близките си, трябва да се научите да гледате на всичко около вас от положителната страна. Понякога е въпрос на гледна точка и на вътрешен мироглед как възприемате случващото се около вас. Ако най-близката ви приятелка е била груба по телефона и ви е затворила без много обяснения, не бързайте да се засягате и да я обвинявате, а се замислете защо е такава и какво ли й се е случило. По-ранимите момичета веднага биха си помислили, че е нещо пряко към тях и ще се засегнат, докато по-положително настроените ще си помислят, че „нещо я е прихванало“ и няма да търсят вината в себе си.
Това дали сме лесно раними или не често е пряко свързано с оптимизма и песимизма. Обикновено истинските оптимисти не се сърдят лесно на околните, защото гледат на живота от хубавата му страна и са ведри и усмихнати. Търсенето на положителни емоции ни помага да видим редица ситуации като много по-положителни, отколкото ако сме заклети песимисти. Песимистите пък точно обратното – те виждат във всяко събитие проблем и във всеки дребен спор – сериозен скандал. Песимистите се обиждат по-лесно и често изкривяват репликите и събитията около тях, така че им се виждат заредени с отрицателни емоции.
За да не се наранявате лесно, се опитвайте да гледате положително на всичко около вас. Когато някой постъпи неприятно или ви каже нещо обидно, първо помислете дали ако погледнете отстрани ситуацията, ще ви се види толкова черна, колкото, когато сте част от нея. Обикновено най-силно ни нараняват хората, които най-много обичаме. Просто защото се засягаме повече от тях, отколкото от тези, които не са ни близки. Ако често ви се случва да се чувствате наранени от някой ваш близък, опитайте се да поговорите и да му обясните какво ви засяга в поведението му и го помолете, ако е неволно, да спре да го прави. Тези, които ви обичат, трябва да да се съобразяват с емоциите и настроенията ви. Вие пък от своя страна, се опитайте да станете няколко дози по-големи непукисти, защото с честото сърдене натоварвате не само себе си, но и близките си.
27.08.2008/Деси Великова
http://zdrave.rozali.com/psihologia-zdrave/p8592.html
Прераждане
"Докато не проумееш вечния законна смъртта и прераждането, ти си само пасивен гост на тъмната земя"
Гьоте
В мистичните школи още от древността обучението за законите на кармата и прераждането е било задължителна част от програмата за посвещаване в тайните на мирозданието.
В астрологията има специален раздел, който изучава въпросите, свързани с кармата и прераждането - кармичната астрология.
Независимо каква техника ще използваме - астрология, регресия, хипноза или медиумни сеанси, от особена важност е да осъзнаем смисъла на тия занимания.
Живеем в материален свят, свързани сме с него, зависими сме от него.
Идеята е да направим съзнанието си чувствително към вибрациите на нематериалния свят за да развием максимално способностите си.
Независимо какви дадености имаме по рождение в тая насока /тях можем да ги оценим по наталния хороскоп/, разкриването на тайните, свързани с кармата и преражданията ни, изискват сериозна работа - редовни медитации и практики с години.
Астролог или медиум може да ни даде информация за предишни съществувания, но е вълнуващо и твърде ценно сами да открием миналите си прераждания.
Така можем да намерим отговорите на много въпроси, които в момента ни вълнуват.
И най-големият скептик не е лишен от въображение и може да си представи по команда например кола или пък картината, в която осъществява някаква своя мечта.Механизмът за връщане в минали физически съществувания е същия, като може да се ползва следната препоръчителна схема, която работи добре в болшинството случаи:
- осигуряваме си подходящи външни условия - усамотение, тишина...
- започваме медитация с постепенно, последователно отпускане на всички части на тялото, с ритмично дишане...
- връщаме се плавно назад във времето, виждайки себе си отстрани преди ден, преди месец, на последния си рожден ден, на последното значително събитие в живота си, после още назад и още назад до момента на раждането на едно бебе, което сме всъщност ние. Следването на хронологичния ред не е задължително, но е препоръчително за по-добрата ни ориентация в миналото. Цялата информация за появата ни и всички наши съществувания е съхранена на сигурно място в подсъзнанието ни и ние само трябва да стигнем до нея.
- поискваме да се върнем още назад в минал живот и вече в съзнанието ни изплува далеч по-неясна и размита картина. Тя неминуемо има нещо общо със сегашните представи за външен вид, за външни обстоятелства и условия на съществуване и точно тях се опитваме да уловим и задържим достатъчно дълго в съзнанието си. Постепенно картината се очертава по-ясно, по-детайлно, като ние можем да си помогнем, целенасочено търсейки отговор на някои въпроси: - как изглеждам на външен вид, с какво облекло съм, каква е обстановката около мен, къде съм, с кого съм и т.н. /на тоя етап е важно да не разсъждаваме изобщо, да не се притесняваме с такива въпроси кое е истина, кое илюзия, да приемаме безрезервно отговорите, които изплуват като картини пред нас. За нас не са важни детайлите в картините, ние искаме да се потопим в една друга атмосфера, да я усетим, да видим картини от миналото, които да свържем в последствие с настоящия си живот./
Тази техника може да се прилага толкова често, колкото пожелае човек. След придобиване на достатъчно опит, с нейна помощ могат да се получат и много отговори, касаещи настоящия живот, например: произхода на наш страх или болест, които искаме да преодолеем; можем да получим информация за хора, с които не се разбираме и как можем да се справим; можем да потърсим корените на проблем в семейството в минали животи и начинът за решаването му....
Свастиката
Свастиката е известна от древността. Този символ се среща в културата Мохенджо-Даро, процъфтявала през VIII в. пр.Хр. по бреговете на река Инд. Свастиката е открита и върху глинени съдове, изработени през V в.пр.Хр. на територията на съвременен Ирак. В североизточна Африка археолозите, изучаващи царството на Мероз (II-III век пр.Хр.), са намерили погребална стела, върху която е изобразена жена, влизаща в задгробния свят. Върху дрехата й има свастика. Какво означава този символ?
Думата свастика се е родила от съчетаването на две санскритски думи "су" - "прекрасен, добър" и "асти" - "съм" и е пожелаване на добро. "Су асти!" - "Да бъде добре!", "Бъди щастлив!". И досега в Индия се рисува свастика навсякъде: на вратите на храмовете, във всяко жилище, върху тъканите, в които се завиват свещените текстове, върху погребалните покрови. Нанасянето на този знак означава нещо много сходно с кръстния знак, който християните правят, например изпращайки някого на път, за да му пожелаят късмет и Божията закрила.
Сред всички народи на Европа и Азия са известни множество традиционни орнаменти на основата на свастиката. Изтъкани върху килими, платна, тъкани, избродирани върху облеклото, свастиката е съпровождала човека всеки ден в неговия живот от древността. Археолозите са открили изображение на свастика върху съдове, медалиони, оръжие, върху стените на домове. Най-старите изображения датират 10-15 хилядолетие пр.Хр. Свастиката се среща навсякъде като знак за светлина, слънце, живот, добро. Тя присъства върху всички амулети при славяни, германи, келти, етруски, помори, скифи, сармати, курши, удмурти, башкири, чуваши и многи други народи.
Има две форми на свастиката - права и обратна, завъртяна наляво и завъртяна надясно. Те символизират мъжкото и женското начало, небесната и земната сила, изгряващото пролетно слънце и залязващото есенно слънце. Свидетелства, че обратната свастика е женски символ, могат да бъдат намерени върху изображенията на Артемида и Астарта, където тя е изобразена върху триъгълника на вулвата. В Китай разнопосочните свастики се използват за Ин и Ян: ориентирана по часовниковата стрелка свастика - е силата Ян, а обратно - силата Ин.
Най-многобройни свидетелства, колкото и изненадващо да звучи, за използването на свастиката, има в Русия. Свастиката е най-главният и почти единствен елемент от старославянските орнаменти, срещащ се и върху оръжие, оръдия на труда, битови предмети, храмове, домове. Много древни славянски градове са били застроени във формата на свастика, ориентирана към четирите посоки на света.
Стените на резиденцията на Петър I били украсени със свастики. Таванът на тронната зала в Зимния дворец в Санкт Петербург и досега е покрит с този свещен символ. Свастика е присъствала и върху много парични купюри. Дори и след Октомврийската революция, до 1922 година на много от банкнотите в Русия е имало свастика.
Свастиката символзира кръговрата на битието, годишния цикъл, вечното движение в света. Във Вавилон и Египет свастиката е била символ на слънцето и в религиозните представи на древните, като соларен символ е била свързана с такива понятия като живот, плодородие, късмет.
В индуизма свастиката е въплъщение на вечния живот, на прераждането, "кръговрата на сансара", движенията от микрокосмоса към макрокосмоса. Нещо повече, лявата и дясната свастики съответно въплъщават богинята Кали-Майя (Луната) и бога Ганеши (Слънцето).
В китайския буддизъм свастиката се нарича "мандзи" и се смята за символ на съвършенството и олицетворение на Закона на Буда, комуто е подвластно всяко живо същество.
Вертикалната черта сочи връзката между Небето и Земята, хоризонталната - вечната борба на противоположностите Ин и Ян. Напречните черти, насочени наляво, олицетворяват мекота, състрадание, доброта, насочени надясно - твърдост, постоянство, разум и сила. Мандзи е емблема на манастира Шао Лин, както и на други подобни центрове. Много привърженици на източните бойни изкуства носят върху своите кимона именно символа мандзи, като знак за чистотата на техните помисли.
Свастиката символизира "натрупването на щастливите символи на Десетте хиляди сили". Самото начертаване на свастика е ранна форма на иероглифа "фан", означаващ четирите граници на космоса и земята. Използвана като рамка, означава "ан-цзъ" - Десет Хиляди Неща или последователности, т.е. без начало и без край, безкрайно обновление на живота, вечност. Свастиката символизира съвършенство, движение, съответствие на закона, дълголетие, благословение, добро предначертание, добри пожелания. Светлосинята свастика означава безграничното съвършенство на Небето, червената - безпределното съвършенство на добродетелното сърце на Буда, жълтата - безкрайното процъфтяване, зелената - безкрайното съвършенство в природата. Във всички времена свастиката в Китай е символизирала числото 10 000.
Със свастика се обозначават енергийните центрове на човека - чакрите. Съществува свещена рисунка на стъпалото на Буда, която се използва като карта за масаж - свастики означават особените точки, върху които въздействат майсторите на източния масаж. Върху статуите на Буда задължително имало свастика.
Гностичните антични секти използвали разновидност на свастиката, съставена от свити в колената крака, като таен символ, сравняван с триосевия кръст. В масонската традиция чрез свастика се предпазвали от беда и зло. В окултизма реинкарнацията наричали "ротация" и я изобразявали във вид на свастика. В мистичния орден "Братя-инициати на Азия" по време на ритуални церемонии върху голяма шахматна дъска се подреждали 29 души, образувайки жива свастика, като централната клетка оставяли свободна. Този ритуал съществува и сега в някои мистични общности в Англия.
Съществат множество тълкувания на смисъла на свастиката - въртящо се Слънце, Слънце, което пръска лъчи, слънчева колесница, полюс и въртенето на звездите около него, четирите посоки на света, четири ветрове, четири годишни времена, вихрово движение, въртящ се свят, центр, съзидателна сила в действие, зараждането на циклите, въртенето на колелото на сансара.
Или ето още едно съчетание - кръст, съчетание на дух и материя (вертикална и хоризонтална линии) и четирите ъгъла на квадрат, над който в кръг се движи Слънцето, превръщайки ги в кръг, т.е. Слънцето окръгля квадрата, прави го кръг.
Свастиката олицетворява човека с двете му ръце и два крака, съединението на мъжкото и женското начало, динамичното и статичното, подвижното и неподвижното, хармонията и равновесието, двете взаимнодопълващи се фази на движение, центробежно и центростремително, вдишване и издишване, отдалечаване от центъра и връщане към него, начало и край.
Преди хиляди години свастиката е била използвана като символ на лабиринта и като графичен образ, заедно със спиралата тя се среща във всички части на земята. Освен лабиринт, свастиката символизира вода в движение, мълния, съчетаваща два Z-образни символа, две горящи факли и тяхното кръгово движение, кабалистичния Алеф, символа на първобитното движение на Великото Дихание, завъртащо хаоса в центъра на сътворението.
.Статията е взета от www.margaritta.dir.bg
Пътят на воина
Силата се основава на вида знание, което човек притежава.
Какъв смисъл има да знаем непотребни неща? Те няма да ни подготвят за неизбежната ни среща с непознатото.
Нищо на този свят не е даром.Каквото трябва да научим, ние трябва да го научаваме по труден път.
Човек тръгва към знанието, както се тръгва на война- нащрек, със страх, с респект и с абсолютна увереност.Тръгне ли към знанието или на война по някакъв друг начин, е грешка и направи ли я, човек може изобщо да не доживее, за да се разкайва за това.
Когато човек е изпълнил тези четири изисквания - да бъде нащрек, да изпитва страх, респект и абсолютна увереност - не може да направи грешки, за които да плаща; при такива условия той не може да се заплита в действията си като глупак. Ако такъв човек се провали или претърпи поражение, той ще е загубил само една битка и няма мъчително да съжалява за това. Когато мислиш прекалено много за себе си, това ужасно изтощава. В такова положение човек е глух и сляп за всичко останало. Самото изтощение не му позволява да вижда чудесата навсякъде около себе си. Всеки път, когато човек се залавя да учи, той трябва да работи до предела на възможностите си, а границите на това, което ще научи, са определени от собствената му природа. Затова няма никакъв смисъл да се говори за знанието. Страхът от знанието е нещо естествено; всеки го е изпитвал и в това отношение нищо не може да се направи. Но колкото и да ни плаши знанието, още по-ужасно е да си представиш човек без знание. Да се ядосва човек от хората, значи да придава значение на постъпките им. На всяка цена трябва да се освобождава от такива чувства. Човешките постъпки не могат да бъдат толкова важни, че да го отклонят от единствената съществена алтернатива - нашата неотменна среща с безкрайността. Всяко нещо е един от милиони пътища. Затова воинът трябва винаги да помни, че пътят си е само път - ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва даден път или да го изостави не бива да се влияе от страх или честолюбие. Воинът трябва да се вглежда във всеки път съвсем съзнателно и с изострено внимание. Съществува един въпрос, който воинът непременно трябва да си зададе: ”Има ли този път сърце.” Всички пътища са еднакви: те не водят до никъде. Но път без сърце не доставя радост. От друга страна пътят със сърце е лек - човек не се насилва да го хареса и пътешествието по него доставя радост; докато човек го следва той е едно с него. Има един цял свят от щастие, където няма разлика между нещата, защото там няма кой да попита за разликата. Но това не е светът на хората. Някои хора имат суетата да вярват, че живеят в два свята, но това си е само тяхна суета. За нас има само един свят. Ние сме хора и трябва да се задоволим да следваме човешкия свят. Човек има четири естествени врагове: страхът, яснотата, силата, старостта. Страхът, яснотата и силата могат да бъдат победени, но не и старостта. Нейното въздействие може да се отложи, но никога не може да се победи. Воинът знае, че е само човек. Едничкото, за което съжалява , е, че животът му е твърде кратък, за да може да досегне всички неща, които би искал. Но за него това не е мъка, а единствено съжаление. Чувството за собствена значимост прави човека тежък, тромав и суетен. За да бъде воин, той трябва винаги да бъде лек и гъвкав. Когато се виждат като енергийни полета, човешките същества изглеждат като фибри светлина, подобни на бяла паяжина, много тънки нишки, които обикалят от главата до краката. Така в очите на виждащия човекът има вид на яйце от циркулиращи фибри. А ръцете и краката му са като светеща козина, щръкнала във всички посоки. Най-резултатният начин на живот е да живееш като воин. Един воин може да се тревожи и премисля, преди да вземе някое решение, но веднъж вземе ли го, той го следва по своя начин - без пововече тревоги и размишления; тепърва го чакат милион други решения. Такъв е пътят на един воин. Когато нещата станат неясни, воинът се замисля за смъртта. Мисълта за смъртта е единственото, което укрепва духа ни. Смъртта е навсякъде. Тя може да бъде фаровете на една кола на хълма далеч зад теб. Може известно време да се виждат и после да изчезнат в мрака като пометени, но само за да се появят отново на друго било и пак да изчезнат. Тези светлини са на главата на смъртта. Смъртта си ги слага като шапка и после се втурва в галоп след нас да ни догони, като се приближава все повече и повече. Понякога тя изключва светлините си. Но смъртта никога не спира. Воинът трябва първо да знае, че действията му са безсмислени, въпреки това да продължи да действа така, сякаш не го знае. Това е тъй наречената контролирана глупост на шаманите. Очите на човек могат да изпълняват две функции: едната е да виждат енергията като протичане през цялата Вселена, а другата е да” гледат нещата на този свят”. Нито едната от тези функции не е по-добра от другата; обаче да приучиш очите само да гледат е жалка и ненужна загуба. Воинът живее, като действа, а не като размишлява за действията си или пък какво ще си мисли, когато приключи действието. Воинът избира път със сърце, който и да било път със сърце, и го следва; тогава той е радостен и се смее. Той знае, понеже вижда, че животът му ще изтече твърде скоро. Той вижда, че нищо не е по-важно от което и да било друго. Воинът няма чест, няма достойнство, няма семейство, нито родина, а само един живот, който трябва да изживее и при това положение единствената му връзка с ближните е неговата контролирана глупост. След като нищо не е по-важно от нещо друго, воинът избира което и да било действие и го извършва така, сякаш то има значение за него. Неговата контролирана глупост го кара да казва, че това, което прави, има значение, и го кара да действа, като че ли наистина е така, и все пак той знае, че няма значение; затова когато извърши действието си, той се оттегля в покой и вече не го интересува дали действията му са били добри или лоши, полезни или не. Воинът може да избере да остане напълно невъзмутим и изобщо да не действа, като се държи така, сякаш за него наистина е от значение да остане невъзмутим; той и в това е искрен, защото то също ще бъде негова контролирана глупост. В живота на воина няма празнота. Всичко е препълнено докрай. Всичко е препълнено докрай и всичко е еднакво. Обикновеният човек прекалено се грижи да харесва хората и самият той да се харесва на хората. Един воин просто харесва и толкова. Той харесва каквото или когото си иска, просто ей-така. Воинът поема отговорност за действията си и за най-незначителното от тях. Обикновеният човек действа, изхождайки от своите мисли, и никога не поема отговорността за това, което прави. Обикновеният човек е или победител, или победен и в зависимост от това той се превръща в преследвач или жертва. Докато не започне да вижда, преобладават тези две положения. Виждането обаче разсейва илюзията за победа, поражение или страдание. Воинът знае,че чака и какво чака; а докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получи, е повече от това, което той може да вземе. Ако има нужда да яде, той намира начин, понеже не е гладен; ако нещо нарани тялото му, той намира начин да го възпре, защото не го боли. Когато човек е гладен и го боли, това означава, че не е воин; и силите на глада и болката му ще го унищожат. Да се отказваш от нещо в себе си е глезотия. Може би най-лошата глезотия - тя ни кара да вярваме, че вършим нещо велико с това отказване, но на практика ние само съсредоточаваме прекалено вниманието над себе си. Волята не е мисъл, нито обект, нито желание. Воля е това, което може да накара човек да успее, когато мислите му казват, че е претърпял поважение. Тя действа въпреки самосъжалението. Волята е която прави воина неуязвим. Именно волята превежда шамана през една стена, през пространството и до безкрайността. Когато човек поеме по пътя на воина, той постепенно осъзнава, че обикновения живот е остнал завинаги зад гърба му. Средствата от обикновения живот вече не са буфер за него; той трябва да възприеме нов начин на живот, ако иска да оцелее. Всяко късче знание, което става сила, съдържа в ядрото си смъртта като основна сила. Докосването на смъртта е окончателно, затова всяко нещо, докоснато от смъртта, наистина се превръща в сила. Само мисълта за смъртта прави воина достатъчно отстранен от всичко, за да може да се отдаде изцяло на което и да е било нещо. Той знае, че смъртта го дебне и няма да му остави време да се вкопчи задълго в нищо, затова той опитва възможно най-пълно всяко нещо, но без да се встрастява. Ние сме хора и нашата участ е да бъдем запокитвани в невъобразимо нови светове. Воинът, който вижда енергията, знае, че нямат край новите светове за погледа ни. “Смъртта е цветче; смъртта е озарен облак на хоризонта; смъртта съм аз както ти говоря; смъртта си ти и твоят бележник; смъртта е нищо. Нищо! Тя е тук и все пак изобщо я няма.” Духът на воина не е настроен за хленч и самосъжаление, нито е с нагласа за победи или загуби. Духът на воина е настроен единствено да се бори и за него всяка битка е последното му сражение на земята. Затова изходът няма особено значение за него. За последната си битка на земята воинът оставя духът си свободен и ясен. И когато подхваща сражението си със съзнанието, че волята му е безупречна, воинът се смее ли, смее. Ние неспирно разговаряме вътре в себе си за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си диалог. И в моментите, когато спрем да си говорим за себе си и за нашия свят, светът винаги си е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и поддържаме с вътрешния си диалог. Не само това, но и когато говорим със себе си, ние избираме и своя път. Така ние правим един и същи избор отново и отново, чак до деня на смъртта ни, защото повтаряме един и същи вътрешен диалог отново и отново, до деня на смъртта ни. Воинът съзнава това и се стреми да спре вътрешния си диалог.
Карлос Кастанеда
